Антим I – обединителят

На 16 февруари 1872 година Видинският митрополит Антим е избран за първи български екзарх. Той е първият и многозаслужил Български екзарх и Видински митрополит. Бил е председател на Учредителното народно събрание и на Първото велико народно събрание. Антим I е бил и видински владика и е погребан в мавзолея костница в града.

Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот! Това са думи на първия български екзарх Антим I и припомнени днес в контекста на случващото се в страната ни, а и в Българската православна църква, звучат по особено силен начин. Животът и делото на този истински мъченик за вяра и род е едно от доказателствата за силата на българския дух по време на Възраждането, както и след Освобождението. Първойерархът е описван от съвременниците си като голям родолюбец със сияен образ, като мъченик за свободно Отечество, борец за независимостта на българската църква и за засилване на ролята й като обединител на народа.

Светското име на първия български екзарх е Атанас Михайлов Чалъков. Роден е през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия (днес в Турция) в семейство на неграмотни, но благочестиви родители. Началното си образование получава в местното гръцко училище, след което отива да учи занаят в Цариград. Още като младеж заминава за Света гора – Атон, където приема монашество (1837 г.) в манастира „Каракал“ с името Антим, а впоследствие е причислен към братството на Хилендарския манастир. Именно там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска“. След като е ръкоположен за йеродякон, монах Антим отива като таксидиот на Хилендарския манастир в Лозенград. През 1839 г. той продължава образованието си в най-реномираното училище в Османската империя – гръцката гимназия в цариградския квартал Куручешме. През 1844 г. постъпва в духовната семинария на остров Халки, която завършва с отличие.

През 1849-а заминава за Русия и постъпва в Одеската духовна семинария, а след завършването й – в Московската духовна академия. Дипломира се през 1856 г. По време на следването си в Москва той влиза във връзка с бележития Московски митрополит Филарет, който лично го ръкополага за йеро­монах. В Русия йеромонах Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но става част от кръга на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков. Така бъдещият екзарх Антим съединява двете водещи богословски школи в православния свят – гръцката и руската. Той става „славянофил“ и „русофил“ най-вече от идейно-богословски и църковни съображения.

След обучението си в Русия през 1857 г. йеромонах Антим става учител в семинарията на остров Халки, където е удостоен с титлата архимандрит. На 25 май 1861 г. той получава епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но отказва да заеме поста си, докато не се реши българският църковен въпрос. От 1865 г. митрополит Антим е ректор на семинарията на остров Халки. През 1868 г. е определен от Патриаршията за Видински митрополит, но скоро отхвърля зависимостта от Фенер, за да се влее в първите редици на радетелите за възстановяване на българската църковна независимост. С писмо от 16 декември 1868 г. Видинският митрополит Антим се отказва заедно със своето паство от ведомството на Цариградската патриаршия и се присъединява към Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски, заедно с които подписва изложение до Цариградския патриарх.

След учредяването на Българската екзархия Антим Видински участва заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски) във Временния свети синод, подготвящ Първия църковно-народен събор, който трябва да приеме Екзархийски устав и да избере български екзарх.

На 16 февруари 1872 г., след оттеглянето на Иларион Ловчански, е избран за пръв Български екзарх.

Подпомогнат от Екзархийския смесен съвет и от Св. Синод, той бързо урежда административните въпроси, като отблъсква всяко посегателство върху православието. Полага изключителни усилия и за обединяване на разпокъсания ни народ. Помага на революционните среди от Букурещкия и Гюргевски комитет. В екзархийския дом в Цариград през есента на 1875 г. той се среща с Христо Ботев и други революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание и ги благославя с думите: „Бъдете блaгословени, вие, бългaрски чедa. Когaто се върнете при вaшите другaри във Влaшко, предaйте им, че от високия екзaрхийски престол, нa който ни постaвихa, кaкто вие, достойни чедa нa Бългaрия, aз не ще престaнa дa бъда носител нa духa нa нaродa си и с нaй-буден поглед и твърдо постоянство ще вървя към постигaне нa великaтa неговa нaционaлнa зaдaчa освобождението.“

Нечуваната жестокост при потушаването на Априлското въстание от 1876-а е истинският морален изпит за Българския екзарх. Той застава пред Високата порта, начело на 12-членна делегация, в защита на жертвите на терора. Изиграва изключително важна роля за насочване на европейското обществено мнение към страданията на българския народ. Все в тази връзка пише и до всеруския имп. Александър II, който, след като прочита писмото му, описващо кървавите събития в България, просълзен резолюира: „България да бъде освободена“.

Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от българския народ до султана и конференцията, с думите: „Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!“ На следващия месец екзархът проваля специално свикано „Велико народно събрание“, като нарочно се „подхлъзва“ в цариградската баня. Заради това му действие с везирска заповед е обявен за враг на Османската империя и е свален от екзархийския престол на 17 юни 1877 г. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна. В отоманската империя обаче е извършен скорошен преврат и присъдата е заменена със заточение в Мала Азия. Освободен от заточението през март 1878 г., бившият екзарх се завръща триумфално в Родината си, посрещнат навсякъде по пътя си радушно и с благоволение, за да оглави отново Видинската митрополитска катедра – вече в пределите на новооснованата Българска екзархия. Дейно участва и в обществения и политически живот, отдавайки всичките си сили и таланти за въздигането от пепелта на новооснованата Българска държава.

Духовникът парламентарист

След подписването на Санстефанския мирен договор бившият български екзарх Антим е освободен от заточение и през май 1878 г. се завръща във Видин, където поема управлението на епархията си. Свободният народ го посреща с възторг. През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново. С нищо не може да се сравнят ентусиазмът и въодушевлението на народните представители, когато княз Дондуков се приближил към дядо Антим, благоговейно целунал ръката му и поискал благословия да пристъпи към великото дело и откриването на Учредителното събрание в Търново.

След изработване и приемане на конституцията под председателството на всенародно уважавания йерарх, Великото народно събрание избрало Александър Батенберг за първи български княз. Придружен от двама митрополити, Антим I отслужил молебен на легендарната Шипка и положил основния камък за издигането на паметник на героите, паднали за свободата на България. Пак по единодушно решение на Народното събрание дядо Антим застава начело на делегация, която заминава за Русия, за да изкаже благодарност и вечна признателност на Царя Освободител Александър II от името на българския народ за даруваната ни свобода. Трогнат до сълзи, Всерусийският император благодарил и наградил българския екзарх с брилянтен кръст, а императрицата му подарила скъпоценно енголпие.

За разлика от повечето русофилски настроени политици и висши духовници, Антим I отстоява неизменно българските национални интереси. Когато разбира, че руските империалистически интереси ги застрашават, той подкрепя либералите в лицето на Стефан Стамболов и Петко Каравелов, с които е и дългогодишен приятел. „Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от вaс?“, попитал Антим I княз Дондуков през 1879 г. по време на банкет. Така избран за екзарх с разрешението на Високата порта и по внушение на руската дипломация той доказва на противниците си, че погрешно го смятат за „безхарактерен“, за „руско мекере“ и за неумеещ да се ориентира в ходовете на ориенталския политически лабиринт.

Митрополит Антим Видински по време на сръбско-българската война взема активно духовно участие при отбраната на Видин. На 14 ноември 1885 г., когато градът е обсаден, той отказва да го напусне с думите: „Трупът на пастира трябва да бъде там, дето пада народ и войска.“ Духовният водач се обявява рязко против преврата, свалил на 9 юли 1886 г. княз Александър Батенберг, и подкрепя Стамболов и Регентството. През 1887 г. той е депутат в Третото Велико народно събрание, което избира Фердинанд за български княз и го призовава публично да спазва Търновската конституция.

Гробът му се е намирал под дюшемето на църква

След кончината на екзарх Антим I на 1 декември 1888 г. той е погребан с подобаваща за сана и заслугите му към българската държава, народа и православната ни църква церемония в старата черква „Св. Николай“ във Видин. През 1923 г. Видинският митрополит Неофит учредява специален фонд за събиране на средства за построяване на паметник мавзолей над гроба на Антим I във Видин.

По това време гробът му се е намирал под дюшемето на църквата навес, пристроена към храм „Св. Вмч. Панталеймон“ и не е имало никакви указания, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава.“

На 16 септември 1934 г. мавзолеят е завършен и изографисан. Във Видин се провежда голям обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на целия Св. синод, на цар Борис Трети, на брат му княз Кирил Преславски, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и много граждани.

След отслужването на св. литургия в митрополитската църква „Св. Николай Мирликийски“ се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха. Мавзолеят представлява еднокуполен параклис във вътрешността, на който е поставена статуята на Антим I, седящ в кресло, с було и енголпие на гърдите, изработена от скулптора Атанас Дудулов. Куполът е изработен от бял врачански камък. А над входа има портрет на екзарха, изработен от мозайка. В подземието на параклиса е иззидан циментов саркофаг, в който са положени тленните останки на българския архиерей.

Изключително ценни са два уникални кръста, ползвани от него. Единият е подарен на Антим I от цариградските българи в 1872 година, когато става български екзарх. Той е сребърен, гравиран и на него има 14 смарагда и 7 рубина. Другият нагръден кръст също е сребърен и е инкрустиран с 8 аметиста и десетки цирконии. Пазят се и три нагръдници, ползвани от Антим I – един всекидневен и два великденски. Те са част от архиерейското облекло и са изработени от цариградски везбари.

Животът на Екзарх Антим Първи в дати:

14 февруари – 16 април 1879 г. – председателства Учредителното народно събрание в старопрестолния град Търново, което съставя проекта за първата българска конституция.

17 април – 26 юни 1879 г. – председателства Първото Велико народно събрание в Търново.

1979 г. – полага основния камък на Шипка, в памет на героичните боеве и за прослава на загиналите за свободата на Отечеството ни;

– оглавява делегация до Русия и лично благодари на Царя Освободител Александър II за освобождението на България;

– завръща се във Видин и отново поема ръководството на Видинската епархия;

– завещава цялото си състояние за построяването на катедралата „Св. Димитър Солунски“ и за изграждането на читалище; построява и голяма двуетажна сграда – прогимназия, носеща неговото име;

– след Берлинския конгрес събира подписи във Видинска и Врачанска епархия срещу решението за разпокъсване на Санстефанска България.

14 ноември 1885 г. – в хода на Сръбско-българската война отказва да напусне обсадения гр. Видин с думите: „Трупът на пастира трябва да бъде там, дето пада народ и войска“; обикаля с файтон редута и се среща с неговите защитници, за да укрепи духа им – с личния си пример вдъхва вяра в защитниците на старопрестолния Видин.

1 декември 1888 г. – екзарх Антим I се упокоява в Господа, а признателна България издига мавзолей в престолния му гр. Видин, където и до днес намират вечен покой костите на този велик духовник.

Вечна и блажена да бъде паметта на приснопаметния Видински митрополит и Български Екзарх Антим I.

Източник: severozapazenabg.com