Jannah Theme License is not validated, Go to the theme options page to validate the license, You need a single license for each domain name.
ЛюбопитноНовиниПрепоръчани
Популярно

Ханс Кристиян Андерсен из Северозападна България

Ханс Кристиан Андерсен е роден през 1805 г. в малкото градче Оденсе, в скромно семейство на обущар и перачка. Заедно с баща си майстори малки фигурки от дърво, рисува, чете и декламира. От малък е надарен с богато въображение и артистични заложби, има развита фантазия и винаги е замечтан. Известен е най-вече със своите приказки. Сред тях са „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“. Андерсен постига международна известност още преди смъртта си. По-късно негови текстове са преведени на повече от 150 езика и вдъхновяват множество пиеси, балети, игрални и анимационни филми. Едни от първите му творби достигнали до българските читатели са „Историята на една майка“ и „Може ли да има в това някакво съмнение?“ в превод на Иван Андрейчин са издадени през 1895 г. във Враца.

Паметник на Андерсен в родния му гр. Оденсе, Дания

Малко известно е, че един от най-известните световни писатели Ханс Кристиян Андерсен e посещавал българските земи и е успял да се докосне до нейната уникална природа и бит. Тази неочаквана среща се осъществява благодарение на приключенския дух на писателя и неговата любов към пътуването. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към традиционното схващане, че в епохата на османското иго България остава изолирана от Европа и че останалите европейски народи са забравили напълно за съществуването на нашия народ.

Датският писател посещава българските земи през далечната 1841 година по време на своето европейско пътешествие. Впечатленията си от българските земи той споделя в пътеписа си „Пътуване по Дунав“, част от неговия сборник с пътеписи, озаглавен „Базар на поета“. Различни изследователи определят пътеписите на Андерсен като смесица от журналистически бележки и поетически книги, описателни и звучни в начина, по който представят реалността. „Българската Одисея“ започва на 5 май 1841 година, когато тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци. Ето и какви са първите му впечатления от българските земи:

 „Българският бряг обаче се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.“

Авторът на „Малката кибритопродавачка“ прави интересно сравнение между България и своята родна Дания. През цялото пътуване той прави не един и два паралела със скандинавската държава (а и с други краища на Европа), признак за любовта към собствения му роден край:

„Утрото е толкова прекрасно! Каква зелена, ширнала се долина! Колко хубаво ухае сеното! Дали не сме в Дания? Погледни само, какъв венец от цветя! Виж, обрасли с трева хълмове и долмени като в Зеландия! Човешка ръка ги е сътворила! Всичко е толкова идилично, толкова датско – и все пак не сме в Дания! Зелената долина, където сеното излъчва своето ухание е във Влашко, а хълмовете с долмените отдясно са в България!“

Параходът открива пред писателя и малки, и големи населени места, но независимо от размерите им, те не убягват от зоркия му поглед

Възхищение от българската природа се среща из целия пътепис, но може би най-ясно е изразена в следния параграф:

„Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така изглеждат Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към всеотдайност!“

Вечерта след преминаването покрай Никопол писателят за първи път усеща въздействието на избухналите бунтове в Северозападна България. На парахода се качва въоръжен мъж, а в тъмнината дрънчащият му ятаган предизвиква тревога и съмнение за въстаническо нападение. Новодошлият се оказва татарин, чията задача е да пренесе писма от Видин до Цариград. Изпратените преди него куриери биват заловени между Ниш и София. Самият той не успява да заобиколи въстаническите райони, а спътниците му биват разстреляни. Информиран за пътуващия параход, той се надява с негова помощ да се добере до сръбския бряг и оттам да намери друг транспорт.

След случката с татарина именитият датчанин минава последователно покрай Оряхово, Цибър (днес разделен на Горни и Долни Цибър) и Лом. Тук той споделя и интересна подробност от търговията между българските земи и Франция:

„Станахме заедно с изгряващото слънце, зад нас бе Оряхово; от двете страни брегът бе съвсем нисък и равен.

В Никопол бяхме качили няколко французи, търговци на пиявици, които пренасяха живата стока от България. Милиони пиявици всяка година биват транспортирани от България до Франция. Трябва да бъдат измити и огледани. След това горките животни биват слагани в торби, които висят на върви, за да може да се оттича водата…

Минахме покрай българския град Цибър; на хоризонта се появиха заснежените, горди склонове на Балкана; ято щъркели маршируваше по зелената ливада, където неоградено гробище личеше по белите надгробни камъни. Встрани бяха разпънати няколко рибарски мрежи; спокоен и симпатичен ландшафт…

Отляво гордо се издигаше градът Лом-Паланка, със своя обрасъл с растителност хълм и зелени благоухаещи градини, спускащи се надолу по реката. Турците, които видяхме се бяха превърнали в златни хора съгласно турската поговорка „Говоренето е сребро, мълчанието е злато“ – те стояха неподвижни като статуи и пушеха лулите си; дори не обърнаха глава, за да погледнат към нас.“

Последната спирка на Ханс Кристиян Андерсен е Видин. Тук той не просто преминава покрай града, а получава и възможността да слезе на пристанището и да се наслади на обстановката. Това обаче не става безпроблемно:

„Пред нас се издигаше Видин, най-здравата българска крепост. Оръдията надничаха от дупките си, а на брега се бе струпала човешка тълпа. Турците стояха по дървените си чардаци и пиеха кафе; дойдоха войници, за да препречат пътя, та никой от нашия кораб да не проникне в града и пренесе заразна треска или чума от подозрителния Константинопол.“

Екипажът и пътниците са насочени към малка дървена постройка, където преминават процедура по „опушване“ срещу зарази. Единствено полковникът от австрийската армия Филипович се измъква от предпазната мярка поради предварително уговорена среща с командира на крепостта Хюсеин паша, от когото Андерсен получава неочакван подарък:

„Вечерта Хюсеин паша ни изпрати голям пакет с най-пресни немски вестници. Хюсеин сам държеше „Алгемайне цайтунг“, откъдето научихме каква е ситуацията вътре в страната, която бяхме заобиколили. Някой си Младен и един духовник, когото наричаха Лесковеца, били начело на съпротивата. Четенето на тези вестници бе истинска духовна храна – най-вкусното ястие, което Хюсеин можеше да ни изпрати.“

Тук писателят отново визира бунтовете. Освен Ниш се надигат и някои села във Видинско. Не става ясно кои са двамата водачи и за кой район на въстаническите действия се отнасят. Възможно е въпросният „Лесковец“ да е Коце Мумджията от Лесковац, един от водачите на Нишкото въстание. На някои места той се среща и с прякора „Свещаря“, откъдето се прави предположението за неговата връзка с духовенството.

Рисунка на крепостта „Баба Вида“ от Феликс Каниц

На границата със Сърбия Ханс Кристиян Андерсен си взима последно сбогом с тази страна, която така пленява неговото въображение, предизвиква спомени за собствената му родина и поднася необходимата доза приключения:

„Сбогом, българска земя!“ – извикахме ние и се пуснахме към сръбските гори.“

Паметник на Андерсен в родния му гр. Оденсе, Дания

На рождения ден на Ханс Кристиян Андерсен, 2-ри април, по инициатива на международния съвет на ЮНЕСКО, на всеки 2 години се изготвя и специален Списък на детската книга. Първата българска книга, включена в списъка, е „Приказен свят” на Ангел Каралийчев /1974 г./. През годините в него влизат още Валери Петров с „Пет приказки” /1988 г./, Йордан Радичков с „Малки жабешки истории” /1996 г./ и Веса Паспалеева с „Пролет в родината” /1980 г./.

Източник: severozapazenabg.com

Подобни публикации

Back to top button