Великият пост е най-строгото и най-продължително постническо време в православния календар. Сред многото богослужения, с които Църквата придружава вярващите по пътя на покаянието, едно се откроява с особена дълбочина и тържественост — Великото повечерие. Служена вечер, в тъмнината, с приглушена светлина и мрачни напеви, тя потапя молещите се в атмосфера на искрено съкрушение и тиха надежда.
Какво е Великото повечерие?
Повечерието е вечерната молитва на Православната църква — службата, извършвана след вечерята, преди сън. В обичайните дни то е кратко и тихо. През Великия пост обаче то се разраства в значително по-продължителна и тържествена служба, наречена Велико повечерие (на гръцки: Μέγα Απόδειπνον, на църковнославянски: Великое Повечерие).
Великото повечерие се служи в петте седмици на Великия пост — в неделя вечер (за понеделник), понеделник, вторник, сряда и четвъртък вечер. Петък и събота имат различен богослужебен ритъм. Службата е разделена на три части, всяка от които носи своя молитвен акцент.
Структура на службата
Първа част е най-продължителната и включва псалми с покаятелен характер — сред тях псалм 69 («Боже, в помощ мою вонми»), псалм 142 и Символа на вярата. Тя завършва с тропари, чийто текст поставя вярващия пред лицето на собствения му грях и Божията милост.
Втората част е по-кратка и включва допълнителни псалми и молитви, насочени към призоваване на Божията закрила през нощта.
Третата част съдържа покаятелни тропари и завършва с молитвите на св. Василий Велики — дълбоки, богословски наситени прошения, които обхващат целия живот на вярващия.
Канонът на св. Андрей Критски
Първите четири вечери на Великия пост — от понеделник до четвъртък на Първата седмица — Великото повечерие включва четенето на Великия покаятелен канон на св. Андрей Критски (VII век). Това е най-дългият канон в православното богослужение — 250 тропара, разпределени в четири вечери. Той се чете и цялостно на петата седмица на Великия пост в сряда вечер, когато службата носи названието «Стоянието на св. Мария Египетска».
Канонът е уникален по своята структура: авторът не говори за грешниците в трето лице — той говори от първо лице, изповядвайки се като най-големия грешник, минавайки в ретроспекция през целия Стар и Нов Завет. Образите на Адам и Ева, Каин, Давид, блудния син, митаря и фарисея се редуват с вика на душата:
«Помилуй мя, Боже, помилуй мя.»
Този рефрен — повтарян след всеки тропар — превръща службата в един продължителен, ритмичен вик към Бога.
Молитвата на св. Ефрем Сириец
Неотделима от Великото повечерие и от великопостното богослужение като цяло е молитвата на св. Ефрем Сириец (IV век). Тя се чете с поклони — три големи (земни) и дванадесет малки — и нейният текст е смятан за квинтесенция на великопостния дух:
«Господи и Владико живота ми, дух на праздност, малодушие, властолюбие и празнословие не ми давай. Дух же на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов подари ми, слуго Твой. Ей, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си, защото благословен си во веки веков. Амин.»
Тази молитва е кратка, но обхваща цялата вътрешна духовна програма на Великия пост: отказ от пороците на духа, придобиване на добродетелите, трезвен поглед към себе си.
Богослужебната атмосфера
Великото повечерие се служи при полумрак. Клисарите гасят голяма част от свещите, певците пеят бавно, тихо и мрачно, свещеникът облича тъмни одежди. Всичко е подчинено на усещането за нощ — духовна и физическа — и за нуждата от Светлината, която ще дойде.
Поклоните са чести. Телесното смирение — навеждането до земята — изразява онова, което думите само загатват: че човекът е прах и към праха се връща, но е призован към Възкресението.
Защо е важно Великото повечерие?
В съвременния живот вечерните великопостни служби са сред най-посещаваните и най-обичаните. Те предлагат нещо, което ежедневието рядко дава — тишина, дълбочина и честност пред Бога. Великото повечерие не е служба за показ или тържество. То е разговор насаме — на душата с нейния Творец — в часовете, когато светлината е угаснала и остава само молитвата.
Именно затова св. Андрей Критски е избрал за своя канон първото лице единствено число. Не «те са съгрешили», а «аз съм съгрешил». Не «те имат нужда от покаяние», а «аз имам нужда». Това «аз» — повтаряно 250 пъти в продължение на четири вечери — е сърцевината на великопостното преживяване.
